Екатерина Каравелова - една силна жена в крак с времето си

Екатерина Каравелова е учителка, преводачка, активистка за правата на жените, обществена деятелка и основателка на редица благотворителни инициативи. Една от най-образованите и граждански активни жени на своето време, с безупречно обществено доверие.

Те е родена на 21 октомври 1860 г. в Русчук (Русе). Голяма роля за нейното бъдеще изиграва леля ѝ по бащина линия Кирияки Минкова, съпруга на известния русенски търговец Тодор Минков. Тя се ползвала с авторитет сред русчушкото общество, финансирала благотворителното дружество „Добродетел“ и имала голямо влияние сред жените. Нейна е идеята да заведе Екатерина едва 10-годишната да учи в Русия.

През 1870 г. Екатерина Пенева напуска Русчук и Тодор Минков я настанява в Москва, в дома на запасния генерал Всеволод Николаевич Лермонтов, чиято съпруга Елисавета Андреевна, родова аристократка от Петербург, е член на Славянското общество. Записват Катя в ІV Московска женска гимназия, която след осем години завършва със златен медал.

На 3 август 1878 г. Катя напуска Москва и се отправя към България. На 12 август пристига в Русе, ненавършила 17 години. В края на септември младата учителка пригодява стая в дома си и взема няколко деца от различни възрасти да ги учи, разпределяйки ги в три класа – подготвителен, първи и втори клас. Преподава им всички предмети, както и руски, френски и немски.

В края на учебната 1878/1879 г. Екатерина Пенева провежда изпит с учениците си, на който присъстват учители от Мъжката гимназия. Изпитът минава блестящо и през втората учебна година, 1879/1880, Екатерина Пенева е назначена за главна учителка на девическите класове, помещаващи се в Мъжката гимназия.

През есента на 1878 г. писателят Любен Каравелов се установява в Русе с печатницата си и живее в града до смъртта си. Брат му, Петко Каравелов, при честите си посещения в града, навестява Екатерина и двамата разговарят с часове. Те се познават още от Москва, където той е бил студент.

На 4 октомври 1879 г. те си разменят годежни пръстени, а венчавката е определена за 13 януари 1880 г. В Русе тя остава до началото на юни 1880 г., когато Петко Каравелов става министър на финансите в правителството на Драган Цанков. В столицата тя става негова сътрудничка и секретарка.

При окончателното си напускане на България, с последния си Манифест от 26 август 1886 г. Батенберг назначава за регенти Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Сава Муткуров. Каравелов напуска на 1 ноември 1886 г. и е заменен от Георги Живков. Когато Петко и негови съмишленици са арестувани по време на русенския бунт на офицерите-русофили през февруари 1887 г., Екатерина Каравелова обикаля европейските дипломатически агенти в София с настойчива молба да се застъпят за затворниците. Намесата на дипломатите ги спасява, но омразата на стамболовистите срещу нея се засилва.

През 1891 г. Каравелов е обвинен за връзка с убийството на министър Белчев. Осъден от Военен съд, през 1892 г. е затворен в Черната джамия. Безогледната политическа борба не пощадява и съпругата му. На 30 ноември 1891 г., Екатерина Каравелова е поставена под домашен арест. На 10 февруари 1892 г. е изправена пред съда по обвинение за предателство, дето искала чуждо вмешателство, търсейки помощ от чуждите дипломати в България.



Стефан Стамболов нарежда да я осъдят на смърт. Съдебният заседател Калпакчиев, неуверен в нейната вина, се посъветвал с русенския митрополит дядо Григорий, който му казал да гласува по съвест, а не както е заповядал Стамболов. Това и блестящата защита на докторът по право Константин Стоилов я спасява от бесилката. Докато трае процесът, за да може да преживява, Екатерина Каравелова се преселва с децата си в Русе, където остава две години, работейки като учителка.

През 1901 г. Петко Каравелов за трети път става министър-председател и Екатерина Каравелова отново е учителка в Първа софийска девическа гимназия, където работи до смъртта на съпруга си на 24 януари 1903 г.

Въпреки тежката загуба, продължава да взема дейно участие в обществения и културния живот на страната. След жестоката разправа с Илинденското въстание, Каравелова застава начело на женски комитет за освобождаване на девойки-боркини от турските затвори; взема участие в свиканата на 28 март 1904 г. в Лондон „Македонска конференция“ под председателството на Джеймс Брайс и Ноел Бъкстон.

По време на Балканските войни (1912 г. – 1913 г.) Екатерина Каравелова е главна медицинска сестра във Военното на Н.В. училище. По време на Първата световна война тя се грижи за ранените и болните.

След Ньойския договор на 24 септември 1919 г. изготвя протеста, който Българският женски съюз изпраща до женските съюзи в чужбина. На конгреса на лигата в Дъблин горещо защитава националната кауза на своя народ; в продължение на 25 години е председателка на Българския женски съюз. Представлява България на ІV конгрес на Международната женска лига за мир и свобода (1 – 7 май 1924 г. във Вашингтон). След връщането си изнася беседи, посветени на борбата за мир в цялата страна. През октомври 1924 г. има беседа и в родния си град Русе. През 1925 г. е избрана за председателка на българската секция към Международната женска лига за мир и свобода.



През 1926 г. към българската секция се присъединява Македонският женски съюз, организация на жените бежанци от областта Македония, установили се в България.

Екатерина Каравелова се отдава и на писателска дейност. През 1935 г. тя е избрана за председател на Съюза на българските писатели, учредяването на който тя инициира.
Пише политически фейлетони, литературна критика, преводи. На страниците на в. „Търновска конституция“ излизат нейните подлистници под различни псевдоними. Владее руски, френски и немски. Превежда Толстой, Достоевски, Юго, Мопасан, Флобер, Дикенс и др. През 1889 г. Петко Каравелов под псевдонима Камен Чернев основава „Библиотека Св. Климент“. Две трети от преводите там са на Екатерина Каравелова. За памфлетите на Пол Луи Курие тя пише и обстойна историко-литературна характеристика. Към „Егмонт“ на Гьоте дава критически анализ на драмата.

Петко и Екатерина Каравелови имат три деца – първата дъщеря, Радка, умира ненавършила 3-годишна възраст; втората, Виола (1884 – 1934), угасва с помрачено съзнание след безследното изчезване на съпруга ѝ, журналиста и общественика Йосиф Хербст; третата, Лора (1886 – 1913), загива от куршум, последвана от съпруга си, поета Пейо Яворов.

Близо 25 години тя е в центъра на политическия живот в България. След първата национална катастрофа, когато България е в изолация, Каравелова заминава за Русия, където използва личните си връзки с управляващите среди за възстановяване на добрите отношения между двете страни. След втората национална катастрофа тя се заема да облекчи участта на хилядите български заложници.

Екатерина Каравелова умира на 1 април 1947 г. и е погребана по личното разпореждане на Георги Димитров при съпруга си Петко Каравелов.