Майчини тревоги - I

Връзката между детето и майката е вероятно най- силната от всички възможни човешки взаимоотношения. От мисълта за бебето в нея, бременността и всичко, което се случва през нея, до раждането и първото свързване „на живо”, тази връзка се преплита и обогатява във всеки аспект – физиологичен, психологичен, социален, както и на подсъзнателно ниво. Тя трае под разнообразни форми и прояви през целия живот.

Когато детето е малко, то има физическа и психическа нужда от майчина закрила и помощ, но с всеки изминал ден, нуждата от независимост и самостоятелност у него расте и постепенното овладяване на околния свят и собственото тяло, придобиването на умения и личен опит, е крайно необходимо за развитието му. С времето идва ред на отделяне за известно време, което също е полезно за детето, а и за майката, стига се до детската ясла и градина, до училищните дни. А през пубертета, знаем, отделянето от майката е напълно в синхрон с бунта към родителския авторитет като начин да се открие личната идентичност.

С отдаването на грижите за детето и на друг – баби и дядовци, роднини, различни институции, както и прехвърлянето им на личната отговорност на детето, като то прекарва свободното време с приятели, майчините тревоги за личната безопасност на детето се увеличават. Всъщност излиза така, че да се тревожи за детето си е неделима част от отговорността и съвестта й като родител. „Какво ли прави в момента?”, „Дали е добре?”, „Има ли нужда от нещо, от мен?”, „Добра майка ли съм, като го оставям на друг?” – всяка майка си е задавала тези въпроси и въображението й е в състояние да изкара наяве драматични картини, отключени от коварното „Ами ако…?” Какво се крие в него:

Големият лош свят – съвсем реални са опасностите, които ни дебнат в „големия лош свят”, още повече, когато сме свидетели или жертви на социална несправедливост и неефективна съдебна система, корупция и безхаберие от страна на отговорните. Освен, че не можем да предвидим какво ще ни се случи на нас, можем ли да предвидим какво ще се случи на детето ни. Битови инциденти, безчет престъпления, злополуки, педофилия…всичко е възможно. Докъде можем да стигнем обаче? До параноя, паника, свръхпротекция? Доколко можем да защитим детето си, кога прекрачваме границата и започваме да му вредим?

„Когато е малко, дай на детето корени, когато порасне – дай му криле”. Така казват мъдрите и вероятно неслучайно. Увереността у едно дете, че е закриляно, че на нуждите му се откликва и мама е винаги наблизо, когато трябва, му помага да расте уверено в собствената си ценност, една солидна основа на здравословно самочувствие и самооценка, близка до реалната.

Но когато то отклони поглед и се чувства готово да изследва света, себе си, да завързва приятелства и да се вписва в действителността – свободата, поощрението, които му даваме, е главното условие то да се развива като личност. Отговорността, която поема за себе си, го води към едно от малкото неща, които не можем да му дадем – личния опит. Независимо, дали става дума за слизане по стълбите или прибирането от училище. Отговорният родител само трябва да прецени възрастта ( и зрелостта ) и обстоятелствата, като гаранция за безопасност.

А опияняващата свобода, която дава успехът, наистина му дава криле – да мечтае, да расте, да бъде.Колкото до нeуспеха – никой не е застрахован от него. Напротив, той е най- добрият учител, стига да му се отдели нужното внимание и той да бъде „преработен”, така че да се извлече опита от него. Именно родителят е този, който ще създаде такъв навик – спокойно и без излишен афект да се разсъждава върху провала, за да бъде предотвратен друг път.

„Не можем да предпазим детето от света, но можем да му покажем как да се предпазва само”. И така, вместо постоянно да защитаваме децата от мними и реални заплахи, които го дебнат от всеки ъгъл или човек, е по- конструктивно да го научим то само да се пази.

На страха очите са големи. Много родители, съзнателно или не, плашат децата с лекаря или полицая. Ако се случи така, животът му да зависи от някой от тях, как би се престрашило да потърси помощ? В най- добрия случай детето не бива да се страхува от кръв, болка, от лекарския преглед. То трябва да може да заговори полицай и да обясни нещо, което го тревожи.

Информационно просветление – детето трябва да знае имената, адреса си, телефонните номера на родителите си и да е наясно на важността на тази информация. Тя трябва да бъде споделяна в критичен момент, с хора, на които има доверие, независимо дали са в полицейска униформа или не. То трябва да знае, че безцелното споделяне на каквато и да е информация с непознати или случайни хора е абсолютно забранено.

Следите остават - когато е навън, без нас, то не бива да се скита само, а в компания на други деца. Да предпочитат оживени, но безопасни места – парка, игрището, площада. Добре е и ние да познаваме приятелите му, къде живеят и поне с някой от родителите им да поддържаме контакт. Задължителен навик у него е да ни съобщава къде отива и с кого, да го се обажда, ако закъснява. Тук доверието, което сме градили до момента е критично. За такива неща, то не бива да ни лъже и да съзнава отговорността, което му прехвърляме, оставяйки го да излиза само.