Утехата без думи и къде можем да я потърсим

Много често, напълно необяснимо изпадаме в дълбоки черни дупки. Без конкретна причина понякога, може би от натрупване на някакви дребни тревоги. Понякога пък са вездесъщите хормони или някоя конкретна случка.

Това състояние не е крайно лошо да ни спохожда, защото е ясно, че животът е изпълнен със светлина и сенки и едното е немислимо без другото. Но лошото е, когато не знаем как да се справим. Хората обичаме да се обръщаме към близките си, семейството за утеха и подкрепа - те ни познават най-добре, живота ни. Но има моменти, когато точно от тях не искаме това. Понякога не искаме да виждаме никого, никой да не ни разпитва как сме, искаме само да избягаме някъде надалеч от всичко и да помълчим в усамотение.

Къде можем мълчаливо да потърсим утеха

В животните. Освен че животните са много приятна компания и разтуха, те буквално могат да лекуват. Котките се славят с тази способност, но и любителите на кучета ще кажат, че не могат да останат равнодушни в тежките си дни пред размаханата насреща опашка и пълните с доверие очи на любимото куче. Ако нямаме домашен любимец, нищо не пречи временно или не, да си осиновим улично животно. Тях все още ги има в изобилие. Самото съзерцание на животните може да ни изпълни с ведрост. А често, присядайки на тротоара до гальовно коте, което веднага да се отърка в ръката, това може да ни разведри на минутата.

Природата е широко пристанище за изтерзани души. Спор няма. Необятният морски хоризонт, плясъкът на вълните, бризът. Планината със свежестта, тишината, дебелите сенки и тънките пътечки. А дори и градският парк и интензивният живот в него, в който не липсват птички и животни. Природата ни обгръща с мир и опрощение. Сякаш потъваме в нея и болката, тъгата се удавят в мъдростта й. Разходките, малък соло пикник с книга в ръка и кафе в термос, просто да поседим и да позяпаме в парка - всичко това са дреболии, които безмълвно да повишат настроението ни.

Изкуството. Музиката, литературата, киното, всичките изкуства могат да премахнат всяко терзание. И не само обръщат знака на настроението, но могат да му дадат напълно нова насока. Дали животът имитира изкуството или изкуството животът не е още установено, няма и да бъде. Важното е, че много хора преди нас са ни дали всичко, от което имаме нужда. А за арт терапията е доказан метод за справяне със всякакви ситуации и настроения. Пуснете си музика, отворете прозорците, танцувайте. А като майка мога да призная, че с по-голямо удоволствие аз оцветявам в книжката, отколкото синът ми.

Децата. Компанията на децата е толкова зареждаща и емоционална, че няма нужда изобщо от думи. Играта, смехът, невинните им целувки и прегръдки – това не може да обърне само най-коравото сърце. Но децата могат много повече – те усещат съзнателно или не, нашите емоции и са склонни да ги излекуват с някоя дума, дребно подаръче или цвете, ама точно в целта. „Мамо, тъжна си, виж какво нарисувах за теб” или „Лельо, набрах ти цветенца”. Ако не познавате деца, може просто да поседнете на една пейка и да погледате как играят.

Непознатите хора също имат това качество – да дават неочаквана утеха. Без да остават в живота ни, без да изискват дори запознанство или нещо друго. Някоя случайна дума, мил жест на учтивост могат да оправят деня ни напълно. Позабравеното кавалерство, някоя от „вълшебните думички” в обществения транспорт. Даване на предимство на опашката в магазина когато човекът зад теб купува само бутилка вода, задържането на асансьора - жестове, които с лекота можем да даряваме и самите ние. Усмивката за благодарност може да ни повиши и вярата в себе си. Толкова много могат да бъдат проявите на човешката доброта, която често и не забелязваме, дори и да я има. Много хора се ограничават ненужно в контактите си. Заговарянето по спирките, в магазините - това не е толкова страшно, колкото изглежда, често случайни разговори стават основа на познанство, приятелство и дори - любов.

Истината накрая на всичкото е, че никой човек не може да бъде утешен и да подобри настроението си, ако сам не го иска или ако няма очите да вижда неочаквани вълшебства на неочаквани места. Това си е наш личен подвиг. С думи или не, с близки или непознати, деца, животни, птички и пчелички - ключът към щастието е в нашите очи, с които ги гледаме, гледаме и в себе си.