"Неблагодарните" професии - цял живот труд за няколко мига слава

Винаги съм се възхищавала на хората, изцяло отдадени на това, с което си изкарват прехраната и са превърнали препитанието в професия, житейски път, кауза. Дали е изкуство или спорт, професиите, които искат пълно отдаване съдържат пълното себеотрицание - трябва да се направят определени жертви и компромиси, да се полага нечовешки труд – и физически и психически, за да се пребори, да успее, да стигне върха, да остане във вечността.

Ден след ден, от деца, те репетират, тренират, напрягат телата и психиката си, само за един миг на сцена, за 3 минутно бягане, за един концерт. Изявата, излизането пред публика, представянето - тези кратки минути, които съдържат месеци труд. Движения, овладяни до съвършенство, тела под пълен контрол, всички сетива - изострени, усмивката е лицето, напрежението примижава погледа, последно отърсване на дланите и тръгваш.

Качества на победител

Талантът е много малка част от успеха. Той е божествената искрица, без която нищо по-нататък не е възможно, но, за да се разгори пламъка на големите успехи, световните подиуми и сцени, тепихи и стадиони – трябва много, много тренировки, репетиции, пот и сълзи. Талантът, родил се във възможностите на тялото, неговите дадености, открит от тренираното око, показал нескопосано какво може - този талант тепърва ще смирява егото си и ще го принуждава да се подчинява на треньор, да повтаря отново и отново, без да бъде никога достатъчно добър.

Не всеки творец или спортист може да стане успешен и да изпъкне. Дори и да има талант, дори и да полага труд, той трябва да има и устойчива психика, психика на победител. Тя включва уменията да се откъснеш и съсредоточиш, да изключиш всички и всичко от живота си и да се концентираш само върху едно движение, само върху една нота или елемент от композиция. Когато дойде провалът, един, втори, пореден, трябва да можеш да се справяш с него. Защото успехът също няма как да дойде. Мъдрост би била да направиш своите изводи без срам, да видиш грешките си без излишна гордост и да признаеш, че дозата късмет може да бъде изработена. Тя е подарък за усилията, а не стечения на обстоятелства извън теб. Характерът на победителя изисква суровост и дисциплина, които другите много не разбират. Така се ражда още едно умение – да не се влияеш от другите и да преследваш целите си. Да се откъснеш доброволно от тълпата, с ясното съзнание, че тя не обича различните и те винаги ще усещат упрек.



Да умееш да се справяш със завистта, конкуренцията също е умение, което се развива с времето. Да се откъснеш и издигнеш над злобата, да не се оставиш емоциите да те водят, а да ги пестиш за работата, липсата на това умение е проваляла твърде много таланти. Стремежът към върха подчинява в един момент всички, отдали се напълно в професиите си. Той е заложен в тях - всеки иска да е там, защото там го води този труд, за това се е калявал характерът. И когато разбереш, че не си единствен и може би, само може би, има и по-добри от теб - как ще понесеш това?

Сърце се иска обаче за спортменството. Термин, излязъл от сферата на спорта, но даващ човешки облик на целия този труд. Който не може да поздрави искрено съперника, да признае успеха на колегата в екипа или сънародника, той няма място в сърцата и на хората. Защото колкото е вътрешна потребност, толкова е и вдъхновение за останалите. Спортменството е и израз на проста човешка доброта, толкова трудно оцеляваща в тази ожесточена среда на постоянна конкуренция. Добротата винаги се излъчва на сцената, в ръкостисканията между двубоите. Тя придава на тази сурова среда от калени бойци човещина, забавление, топлина.

Да се сблъскаш с неизбежното – края на кариерата. Винаги ще има по-млади, по-надъхани. Тенденциите се променят, модите, стиловете. Ако един човек на изкуството е виртуоз в някой стил, който не след дълго се окаже демоде и дойде нова вълна, довчерашният "човек на деня" потъва в забрава. В балета позицията прима балерина е връх, за който се борят наистина много таланти. Славата обаче има и тъмна страна. Тялото, което до вчера те изведе до върха, вече не те слуша, пръстите помнят движенията, но са сковани и не могат да изтръгнат правилния тон и потъваш бавно и безславно в забрава.

Ние като зрители не се замисляме за едно основно нещо в тези звездни кариери. Целият този талант, психика, труд е един голям риск. Рискът, пред който великите спортисти, балетисти, изпълнители, музиканти, се изправят ежедневно – рискът, че всичко може да изчезне за миг. Травмите са кошмар, една огромна сянка, надвиснала над всяко излизане на сцената или игрището. Травма, която те така трябва да игнорират и приемат едновременно.

Представете си една балерина, която тренира от дете, расте, учи, танцува, години, години наред. Сблъсква се всичко, описано по-горе. Покорява сцените, славата й принадлежи, възхищението, тя стига все по-далеч в уменията, талантът й се разгръща. В поредното си участие или репетиция, тя къса коленни връзки, навехва глезен, чупи крак. Да, тя ще ходи, но никога няма да е същото за нея. Веднага ще бъде изместена, ролята й ще бъде взета, още по пътя си към лекаря и това е само началото на края й. Животът, който тя познава, се срутва пред очите й. Всички аспекти, които до този момент са й помогнали да стигне върха, сега са най- лошите й врагове. Липсата на социален живот и семейство, това отдалечаване от деня и тълпата, сега й причиняват самота и празнота. Тя просто няма друг живот, освен балета.

А всичко, което иска тя, е този миг: