Домашна лютеница

Има ли човек, който да не обича домашна лютеничка? Няма! Или ако има, то са толкова малко, че няма да влезнат в статистиката. :)
Домашната лютеница не излиза много по-евтина от купешката, особено ако си купуваш зеленчука. Предимство е, че знаеш какво има вътре в нея - без оцветители и консерванти, създадено от твоите ръце - идея, която ме радва особено.

Често ви разхождам в спомените на моето детство, днес отново ще го направя. (ако искаш прескочи направо към рецептата).

Всичко започна от килера на баба. Там, в малки буркани от детски пюрета, имаше домашна лютеница. Как, кога и къде я е правила не зная, тя живееше в панелен блок. Но лютеницата! Нея я помня, братовчедка ми също :) Двете редовно молехме баба да ни отвори бурканче с лютеница. Майките на всички мои другарчета правеха лютеница също, винаги излизаха с намазани филии пред блока, но у дома лютеница не се правеше. Това бе и началото на един системен тормоз над моите родители "Искам домашна лютеница!".

Някак си това съвпадна с едно странно решение на моите родители: да бъдем градинари. Така започнахме да ходим на "ранчото", както му казвахме. Ранчото беше една градинка с особено камениста почва, собственост на колежка на татко. Та там, първите няколко години, майка бе решила, че трябва да посади 180 корена домати. Който е гледал домати знае... Изведнъж, като решат, че ще зреят, се хващаш за главата. Няма какво да ги правиш - бързо започват да омекват (не е като днешния домат да стои 3 седмици и да не мръдне) От тези домати имаше и за консервиране, за сокове, и белени, и небелени, и цели, и на кубчета - да ти втръсне от домати (не и като ги ядеш).
Така заветно се оказа, че ще има и за... лютеница! (Аз победих)

Какви (млади) ентусиасти (родителите ми). Такива огромни тави, каквито се използват за направата на лютеница нямахме и родителите ми ги взимаха от някъде. Машинка, която да отделя люспите от доматите също нямахме и пак се взимаше от някаква леля. Дърва се купуваха специално за случая от Топливо. Пиперът купувахме от бати "незнам кой", който отглежда пипер, защото на нашето „ранчо” пипер не можеше да порасте – той си иска хубава почва. Въобще това беше връх на ентусиазъм, който за лютеницата трая 3-4 години, а за "ранчото" 5-6 години.

Процедурата за направа на лютеница бе следната:
Сваляне на буркани от тавана и измиването им. Измиване на доматите, нарязването им на едри парчета (с отстраняване на дръжките), смилането им чрез машинка. Измиване, почистване от семки и печене на голяяяяма тенекия в междублоковото пространство. За пиперът - печене, белене и мелене на същата машинка. Следваше извиране на смлените домати (последните години започнахме да използваме доматено пюре, за да става по-бързо), по някое време като се сгъсти сместа се добавяше олиото и подправките.

Това, което бе характерно за нашата семейна рецепта, е че освен пипер, домати, захар, сол и черен пипер добавяхме и кимион в лютеницата. Имахме едно месингово хаванче, в него татко счукваше кимионът и черният пипер. През по-голяма част от времето той бъркаше лютеницата, с дълга дървена лъжица, като от време на време, даваше тази отговорна задача на брат ми и така докато лютеничката се сгъсти.

Пълнехме бурканите (и с брат ми се омазвахме до уши от ядене), а после ги варяхме в един голям електрически казан на терасата (модерна работа). Следваше разпределяне на бурканите между мен и брат ми и няколко бройки - общи за всички. Запасите с лютеница, подобно на компота от ягоди се пазеха яростно.

Днес и моят брат прави лютеница, така както трябва да е , на теферич, с тенекия, дърва и тава, само рецептата му е малко по-друга - вижте я :)