Конфитюр от грозде

Това не е (само) рецепта за конфитюр от грозде. Това е семеен спомен, за това как баба ми разкри любовта към гората, в която с нея беряхме дренки и диви круши. Живееше близо и всеки ден ходеше да пълни вода от една чешмичка с малка червена дамаджанка. Беше убедена, че само тази вода е хубава. Дори готвеше с нея. Правеше ни пикници. Скромно. С коматче хляб и конфитюр от грозде сорт "Липа", но винаги с малка покривчица.

Такова грозде имаше в къщата й на село в Добруджа, в която последните десетилетия тя прекарваше само през летата. Същите и наши лета, пълни с нажулени колена, варена или печена на кирпичена печка царевица. С разкази за русалии, караконджули, прескундване върху шарени черги, плетени от парцали, къпане със слънчева вода и игри до късен мрак.

Гроздето сорт "Липа" има дебели листа, няма нужда от пръскане и прави гъста сянка. Ароматът му е сладникав, та даже натрапчив, точно като на липов цвят, но през септември. Зърната му са кръгли с твърда ципа и месо със също толкова корави семена.


Не е грозде за всяка уста. Определено.

С умиление помня малките бурканчета от детско пюре (с неизпиращата се от тениските ми лилава сладка течност), но сега не знам как точно го е правила. И никога няма да разбера. Вярвам, защото беше много сладко, че като повечето рецепти е завирала захар и плод до сгъстяване. В детството ми баба не беше някаква изявена кулинарка. Та и кога ли...Работеше в оранжериите и време съществено нямаше.

Научи ме да обичам дъжда още от малко дете. Когато умирах от страх заради стичащите се по плитките ми капки дъжд, а ние трябваше да вървим 3 км от оранжерията, в която работеше, тогава тя вадеше от черната си чанта с костни дръжки една найлонова торбичка (по онова време истинско съкровище), завиваше дръжките й...и ми правеше шапка. Боже, помня как измиваше пликчето от пиле и го оставяше да изсъхне за повторна употреба. И филийките, изпечени на Елвата, лукчетата в първото чекмедже, сушени сливи в долното шкафче, белите пантофки (само за мен) и онези чашки за специален случай с червени сърчица.

Правеше обаче и чудесни гьобечки, за които вече съм споделяла. Държеше в една купа над хладилника изпечени сухари, хляб не се изхвърляше. Винаги беше готова да ми изпържи картофи. Аз това и само ядях. Нарязани на едри резени, изпържени в една малка алуминиева тенджерка.

И обичаше да плете.
Бях вече на 26 години, когато ми изпрати едно елече. Може би последното нещо, което оплете. Самата тя винаги през зимата носеше такова. Бе обещала и започнала да плете елече и за новороденото ни дете, но така и не можа да довърши кълбетата с прежда. Милата!

Последният ми спомен, когато гроздето на асмата бе още съвсем зелено и се пълнеше, е как в някакъв неин свят, в леглото, в което си и отиде, хванала малка хавлийка извиваше пръсти, сякаш въртеше, както някога, големите куки с жълто мънисто в единия им край. Не ме виждаше. Не ме помнеше. В тишината на стаята, безспирно броеше и обръщаше невидими бримки. Бях убедена, че там в затвора на ума и сянката на смъртта, тя довършваше елечето за своя правнук.

Извадих елечето, което ми бе изпратила преди години, от шкафа. Никога не съм го харесвала, но бе спомен от нея, затова и толкова години не го изхвърлих. Нищо сложно като плетка. С две малки джобчета и копченца с лек седеф. И толкова. Но от баба.

Баба, чиято буквичка нося и аз, си отиде преди дни. Нея вечер луната светеше по-голяма от всяка друга нощ. И не знам дали сега, когато тя си отиде, има една звезда до луната в повече. Но тогава, когато стъпих на добруджанската земя, за да чуя на другата сутрин как селската камбана протяжено бие ... за първи път от 20 години видях светулка. Благодарна съм за светлината, която остави за всички нас. Семейството.

Тази рецепта е спомен за любовта, която остави баба за същото това семейство. И която интерпретирах по мой начин. Любовта на и към близките е точно такова нещо. Любов, дарена безусловно, благословия, която е преминала през теб, която усещаш във всеки един миг, която ти дава вярата, че можеш да бъдеш такъв, какъвто искаш. Винаги.



Гроздето почистваме от дръжките и пасираме с пастора до възможно най-ситно смляно. Това си е сорт с много твърди семки, но те, както и ципата, са едно от най-полезните части в гроздето, затова смело ги мелим.

Изсипваме сместа в по-едър гивгир и я прецеждаме. Това при мен бе достатъчно, за да се прецедят несмлените докрай семки.

В тенджера добавяме 100 грама кафява захар и варим на слаб котлон. Разбъркваме от време на време, докато течността намалее около 1/3.

Добавяме около 2 грама агар-агар към врящия конфитюр. Реално това е растителен желатин и можете да го откриете в био магазините. Разбъркваме десет пъти и изсипваме сместа в буркани. Това е.

Понеже няма много захар, е добре да се завари, ако искате да го съхраните за много дълго време. До няколко месеца няма да има проблем да остане в хладилник.



Ако опитате този сорт грозде и тази рецепта - спомнете баба с добро. Това заслужава и всеки човек, когото обичаме.