От родителите зависи децата да растат близки

Независимо от възрастовата разлика, намесата на родителите е тази, която прави братята и сестрите близки или не. Понякога несъзнателно ги раздалечаваме, като ги сравняваме, като не умеем да разпределяме времето и вниманието си. Трудно е да осъзнаваш всеки миг - как да се намесиш или не, какво да кажеш, как да реагираш на конфликтите им. Но каквато и да разликата, пола им, какъвто опит ние самите да имаме като нечии братя и сестри, струва си усилието децата ни да бъдат близки, да споделят, да се подкрепят и да бъдат край нас заедно.

Ключово за разбирателството между децата, както и за всяко разбирателство, е общуването. Децата имат свои механизми, но тъй като ние ги въвеждаме в света, ние въвеждаме и тяхната връзка, ние им подаваме ключета за разбирателство, помагаме им да общуват. И тъй като ние, родителите, си ги познаваме най-добре, е наша работа понякога да посредничим помежду им, да обясняваме мотивите на едното и на другото дете, да защитаваме и нашите собствени. Единствената цел на това уморително упражнение е да не остават скрити чувства, потиснати гняв или потъпкано чувство за справедливост.

Не се налагаме с авторитет, а с гъвкавост, емпатия и хумор. Това обезсмисля и налагането като стил на възпитание. Семейството е общност, има йерархия, но тя е на принципа на любовта, а не на властта.

Вие сами преценете кои от тези идеи пасват на тяхната разлика във възрастта, динамика в отношенията. За някои неща сестрите и братята може да са много конкурентно настроени, но за други - да се подкрепят удивително добре, особено срещу родителите си. Различните по пол деца също имат за какво да се защитават и за какво да се дразнят на преимуществата на това, че е едното е момиче, а другото момче. От нас зависи.

Едно, две, три деца - кой каква роля заема

Изваждайте спомени от миналото, в които са били близки, голямото е помагало на малкото, малкото е правило бели, а голямото го е прикривало. Пазете снимки, в които се прегръщат, в които са на общи мероприятия, пътувания, когато едното дете е било в публиката на тържеството на другото. Спомняйте си заедно тези моменти и подчертавайте колко чудесно са си изкарали, колко са се забавлявали.

Правете си групови прегръдки, боричкане на земята. Не оставяйте едното дете да гледа как прегръщате другото. Колкото е по-малка разликата, толкова по-болезнена е тази гледка. Целувайте ги за лека нощ, четете приказки и на двете. Големите също обичат. Търсете филми, които ще се харесат и на двете деца. И по възможност - нека и двете получават подаръчета и жестове на внимание, колкото и да са малките те.

Второто дете – дали и кога?

Не ги карайте насила да се прегръщат, целуват, да отстъпват играчки, на които държат. Не става насила. Насилието поражда ответна реакция и тя няма да е насочена към вас, авторитетите в живота им, а ще е едно към друго. Всяка изкуствена проява на близост потвърждава увереността, че е приемливо човек да е двуличен и да прави това, което се очаква от него (за да бъде харесан), а не което иска всъщност.

Детската ревност

Уважавайте личното им пространство. Особено ако възрастовата разлика е по-значителна. Ако едното дете е ученик, а другото е на 2-3 години, голямото дете има съвсем различни потребности - да се подготви за училище, да излезе с приятели, да има своето хоби. Последното, което иска, е да му се натрапва постоянно мъниче, което да занимава (защото често се възползваме при по-голямата разлика, да си признаем).

Нека всяко дете знае, че има вашето внимание заедно, но може да го получи и поотделно. Игра с малкото в парка, само с малките му приятелчета - топки, тебешири, катерене по пързалки, всякакви "бебешки" неща. Но и пазаруване за дрехи с по-голямото, концерт или театър, излизане с родители и големи деца. Трудно е човек да се разкъса, знам, да сменя предавката на съответната възраст, но е важно, за да се чувства детето ценно като личност, а не като част от друго дете и някаква обща представа за "децата ни".



Оставете ги сами. Не е нужно и постоянно да сме край тях и да направляваме отношенията им. Да ги учим на нещо - да отстъпват, да правят компромиси, да не спорят за глупости, постоянно да изискваме те да се държат по определен начин едно към друго. Когато те спонтанно се заиграят, оставете ги сами, колкото и да е глупава играта, неразвиваща и дори да е леко опасна. Ако двете ви момичета тръгнат на експедиция до съседното дърво, нека открият сами този свят. Ако момчетата играят на някаква игра и се разбират, показват си някакви неща - нека не се месим. Изобщо - децата си имат мини вселена и без нас и когато те се включват едно към друго непосредствено - кои сме ние да даваме посока.

Обичам повече едното си дете

Никога не сравнявайте децата и не показвайте явно предпочитание. Може би най-трудният урок от всички, но е много, много важен. Вътрешно, съвсем човешки, едното дете ни импонира повече, има нашия нрав, виждаме себе си. Физическата прилика понякога е достатъчна. Но това никога не бива да си личи. И трябва да се тренираме в това, да харесваме и другото си дете и най-вече - да му го показваме. Децата и без друго усещат разликите, нека не бъдат очевидни.