Да се научим да разтоварваме емоционалния си багаж

Как да разберем, че имаме твърде много емоционален багаж ли? Постоянно лошото настроение, безразличието, тревожността, изблиците на гняв и безсилие са само част от признаците, че емоционално не издържате на натоварването. Физиологически тялото също реагира с признаци като главоболие, сънливост през деня и безсъние през нощта, замаяност и чувство за умора.

Времената днес са толкова интензивни, че не можем вече да си позволяваме да носим този товар. Информационните потоци около нас са много и мощни, няма време/средства за хоби, пътуване и почивка, хората се отчуждаваме и чувството за изолация расте. Затова е жизненоважно да се научим да разтоварваме напрежението, емоционалните товари и да търсим начини да сме по-щастливи. Това не е егоизъм, а понякога - въпрос на оцеляване. Психическо, емоционално, физическо.

Емоционалният багаж, който е свързан с нас самите, идва от непреработването на емоциите ни и оставянето на нерешени въпроси като "Защо така реагирам?", "Защо нещо предизвиква такива чувства у мен?", "Защо този човек има власт над мен? и т.н. Когато не сме в постоянен диалог със себе си и не осъзнаване на чувствата си, ние просто ги натрупваме.

Емоционалният багаж, който идва от другите, е свързан с прехвърлянето към тях на очаквания - че някой трябва да ни направи щастливи, че някой трябва да отговаря на нашите очаквания, че другите трябва да споделят нашите принципи и представи. В резултат на това ние не умеем да поставяме граници, оставаме зависими и напрегнати какво другите ще направят с нас. Когато се получава разминаване - ние се товарим емоционално.



Да не се страхуваме да се усамотяваме. Може би най-главното умение, на което никой не ни учи, е как да бъдем в комфорт със себе си, насаме. Постоянно се обграждаме с хора, постоянно общуваме, постоянно споделяме - но това е само на повърхността. Усамотението предполага тишина, оставане в личното пространство, време за мислене, съзерцание, спокойствие. Само тогава имаме време за рефлексия и обработване на емоциите, които можем да споделим с други, ако пожелаем, и така да се разтоварим.

Да бъдем честни със себе си. Понякога приемаме емоционален багаж, защото имаме невярна оценка за себе си. Не знаем защо другите постъпват така или онака с нас, най-вече в негативен план, защото смятаме, че не заслужаваме. Но дали е така? Дали винаги ние сме прави, дали има друга гледна точка - да не ни се обадят за кафе, да не ни изберат за проекта, да имаме малко приятели. Не е приятно изминаването на този път, но е необходимо.

Да приемем хората, себе си, статуквото - каквито са. Да, вероятно имаме само 1-2 приятели, вероятно колегите в офиса не ни харесват особено, вероятно сме заслужили, че работим на това място, живеем в този град, че нещата са, каквито са. Е, и?! Всичко друго, което е различно от "какво правя сега с това аз?", е излишно. Няма смисъл от тревога, отчаяние, самосъжаление, очаквания и разочарования. Тези емоции са напълно безполезни, ако не водят до действие. "Не ми харесва - ще се махна, ще го променя, ще говоря открито." Каквото и да е, само да спрат негативните емоции, които ни водят само да задънени улици, вместо до магистралата на свободните решение и действия.

Другите са важни, но ние сме по-важни заради избора как да взаимодействаме с тях. Ето една случка за пример. Разбирате случайно, че колеги от офиса са се събрали да излязат на бар. Това е планирано, не спонтанно излизане. Мислите, че с повечето от тях или поне с инициатора сте в добри отношения, но не сте поканени. Какви емоции предизвиква това у вас? Изненада, гняв, фрустрация (защото не можете просто да идете да се разкрещите защо не сте поканени), тъга, самосъжаление, изолация. Това е цял куфар емоционален багаж, който вие сами си създадохте само от едно единствено дочуто случайно изречение в женската тоалетна, примерно.

Във времето за обмисляне може да осъзнаете, че никой всъщност не е длъжен да ви кани и макар да се чувствате наранени, никой няма обещание към вас. Може би ще разберете, че не сте се държали добре напоследък или вие не сте канили колеги на подобни излизания. Може би просто са ви забравили, не е имало места и т.н. А може би всъщност не харесвате тези колеги и освен че си е проличало, всъщност не бихте искали да излизате с тях. От всички тези мисли, анализирайки ги, запазвайки разум, може да се стигне до действие - излизане от този колегиален кръг, промяна в отношението към него или просто да споделите спокойно, че бихте искали следващия път да ви кажат, когато смятат да излизат, защото ще ви е много приятно да излезете на по питие с тях.



Със зрелостта идва едно много хубаво усещане - че никой не ни е длъжен, че ние не сме длъжни никому. Че няма как да имаме очаквания и не държим от нас да се очаква нещо. Със зрелостта идва и свободата на назоваваме нещата с истинските им имена и да бъдем директни, дори ако знаем, че нараняваме. Защото във времето ние също натрупваме рани, умора и болки. Такова е общуването просто - всеки от нас е една малка вселена, която винаги остава неразбрана и която в най-добрия случай може да бъде докосната, траекторията й да се промени или тя да промени нечия друга.



В известен смисъл, да, но обратното би било инфантилност, хабене на потенциал, ресурси и саморазруха. Но отново - всичко зависи от нас. Някои от тези, които поемат по този път, лесно стигат до цинизъм и остават там. Истинското геройство и голямата награда на незадържането на емоционален багаж е в това да останеш човечен, отворен и доброжелателен. Да виждаш хората, да осъзнаваш миговете, да се радваш на живота.

Цинизмът е лесен в този свят, да останеш с добро сърце обаче се иска голям кураж. Който идва само с вътрешната свобода. В нея място за емоционален багаж няма.