Тъгата - състояние, което трябва да приемем, за да го преодолеем

Тъгата е едно такова особено чувство, от което сякаш всеки иска да избяга. Напоследък все по-усилено се опитваме да я отхвърлим по всевъзможни начини. Семинарите, съветващи ни „как да живеем позитивно” и „как да се отърсим от проблемите”, са навсякъде. Тъгата започва да се третира все по-често като болестно състояние, което има нужда от спешно лечение. Понякога дори я бъркаме с депресията. Но докато депресията е истинска болест, тъгата е само състояние. Сянка на щастието и доброто настроение. И трябва да има място и за нея.

Съвременното общество поставя щастието като цел номер едно, без реално да си дава сметка, че пълно щастие наистина не съществува и че в даден момент то ще бъде помрачено, без наше съгласие. Именно несъзнаване ни пречи да преживеем напълно щастието си. Отричайки тъгата и бягайки от нея, ние сами влизаме в омагьосан кръг, в който постоянно гоним щастието, без да си даваме сметка, че е невъзможно то да е постоянна величина. Че трябва да минем през сенките, за да видим светлината.



Преди няколко месеца загубих един от най-близките си приятели. Млад човек. Почина внезапно. Шокът и ужасът, който изживях, не мога да опиша с думи. Сълзите, които пролях сигурно се равняваха на всички, които съм изплакала до тук в живота си. Състоянието, в което бях и все още съм, не е никак приятно като усещане, но е нещо, от което няма как да избягаш. Просто трябва да му се отдадеш. Да премине през теб. Да ти остави цялата си чернилка и след това постепенно да я отмиеш. С времето. С останалите мисли. С ангажиментите. С другите ядове и проблеми. Защото нищо не е вечно. Но и защото има неща, които никога няма да минат. Ще станат по-леки във времето, ще спрат да ни стискат така силно за гърлата, но ще си останат винаги там- белезите, които ни оставя живота- белези, които не харесваме, но няма как да заличим. И все пак много от вас ще попитат"



На първо място - зависи каква е причината да сте в унило състояние. Ако сте изгубили работата си или нямате достатъчно пари, ако някой ви е изоставил, ако близък се е разболял или просто сте твърде заети и уморени, не забравяйте, че това са временни проблеми и че колкото и клиширано да звучи, и тяхното време ще отмине. В никакъв случай обаче, не пренебрегвайте своята роля за разрешаване на трудностите. Вие сте тези, които трябва да побутнат промяната. Не позволявайте да се носите по течението. Помнете, че всичко зависи от вас. А ако се усещате безсилни - потърсете съвет, приятел, компания. Споделете. Единствено смъртта не е ваш избор. Само нея не можете да промените. С всичко друго можете и трябва да се борите и да търсите решение. Никога не се оставяйте на отчаянието и на съдбата, защото вие „ковете” съдбата си поне в 90% от времето ви.

Тук малко уточнение - под „не се оставяйте на отчаянието” имам предвид да не потъвате в дълбока яма, без това да означава, че нямате право да плачете и дори на моменти да се чувствате напълно унищожени. Напротив.

- имате конкретен проблем проблем - веднага пристъпете към решението му. Чувствате се зле - отивате на лекар. Губите си работата- още на следващия ден усилено започвате да търсите нова. Не си оставяйте време, в което да мислите, да гадаете, да се обвинявате, да отлагате. Просто действайте. Миналото няма да върнете, затова повече кураж и изгонете по-бързо тъгата, иначе тя ще отнеме от решителността да се справите с проблема.

- Чувствате се предадени, унижени, наранени, плаче ви се - плачете сега. Наплачете се. Не преглъщайте сълзи и не позволявайте тъгата да ви стиска за гърлото. Отдайте се на болката, след нея ще дойде тъгата, приемете факта, че те са неразривно свързани. Но не се поддавайте, а търсете своите начини, дори под напора на ежедневието, да излизате от тъгата.

Когато почина моят приятел, плаках няколко часа без да спра, после спах около 12 часа и накрая, когато се събудих с огромни торбички под очите, просто си казах „болката няма да спре, но ме чака работа, дете, мъж, готвене и тези „неща” не търпят отлагане. Нито детето ми ще стои гладно с дни, чакайки ме да се наплача. Нито шефът ми ще ми каже „ами вземи си колкото си искаш почивка”. Нито пари ще ми паднат на готово от небето. Нито ще променя нещо, ако плача още 6 часа без да спра.” Оправих се пред огледалото, като всеки ден. Дори грим сложих. Не, не ми беше до това, но го направих, защото трябваше. И денят ми тръгна в обичайния си ритъм. Вечерта нямах търпение всички да си легнат, за да се наплача отново. И го направих. И все още го правя понякога.

Но това, че плача преди да заспя, не означава, че живея в някаква страшна депресия и не виждам смисъл във всичко онова, в което съм виждала до преди да изгубя някой, който много обичах. И тази тъга не ми пречи да живея нормално. Приела съм я. Като всичко останало, което ми се случва. Ако не го приема, как ще го променя?



Всичко е наистина твърде лесно, когато знаеш как да се контролираш и когато си наясно с това, че сълзите бликват понякога, без да искаме и дори да ги потискаме, но наша е волята да ги спрем. И те не ни правят депресирани. Не могат да ни разболеят, ако им отделим от времето си, но не и от онова време, в което нашият свят има нужда от увереността, силата, отговорността, разбирането и усмивката ни. Тогава (колкото и да ни е трудно) влизаме в ролята и се пускаме по добре познатата ни писта. И дори в началото това да е роля и усмивката да е само „поза”, с времето тази роля отново става истинското ни "аз".

Когато минете през нещо страшно, защото смъртта няма как да не е такава, почти всички около вас ви казват, че сега имате нужда от повече слънчева светлина и разходки, от повече хора, с които да се заобиколите. Дали е така, всеки ще каже сам за себе си. Моето виждане е друго. Нямате нужда от нещо повече от това, което сте имали досега. Имате нужда от време за тъгата си - време, в което ще се чувствате сами и опустошени, но без да забравяте, че това време не е безкрайно. Дори имате нужда от място за тъгата си - поне това открих за себе си. Установих, че ако не ходя на гробището, не мога да излея мислите, думите и тъгата си. Намерих място, на което да го правя и някак да оставям тази тъга там. Не, не че я няма постоянно в сърцето ми, но там мога да и се отдам, без да я превръщам в тежест за останалите, без да я насаждам на някого. Там мога да остана сама. С нея. А имам нужда от нея. На този етап.

Никой не казва, че вашият начин да се справите с тъгата трябва да е като моя. Важното е да намерите такъв начин за себе си и да помните, че има едни сълзи, които чакат да бъдат изплакани. И в тях няма нищо лошо. Нищо срамно. И нищо, което може да се превърне в болест. Гневът и омразата могат да ви разболеят. Тъгата не. Тъгувайки за някого, вие показвате обичта си. А когато от вас струи обич, това не може да бъде болест.